Писмо

... Седя, отново плача,
загледана в здрача,
с мъка си спомням за всичко,
с болка дълбока се боря,
сърцето ми бавно изстива,
а душата - тя бавно умира.
Не знам защо си отиде,
не знам защо го направи,
не знам защо ме изостави.

Много нощи, самотни нощи
в сълзи пропилях,
молби отправях,
но така и не разбрах!

Чудех се за мен, мислиш си поне,
а сега, когато четеш тези редове?
Знаеш ли с колко мъка изричам
днес тези слова,
колко трудно ми е да повярвам
в любовта!

Опитах се да те забравя,
опитах какво ли не,
но нищо не минава,
времето нищо не заличава
и сякаш все повече се задълбочава!

Не спирам да сънувам,
не спирам да бленувам
твоите очи,
не спирам да мечтая
за твоите ръце,
и в прегръдка нежна те
да ме обвият!

Но не ще се случи това, нали,
защото ти така го пожела,
ти развали тази приказка!
Приказките с щастлив край
завършват, само тази не,
във всяка приказка героите
са двама, а аз сама останах!

П.С: Бъди щастлив по своя път,
силно те обичах, но ти не го разбра!